Нека Ви разкажа...

Обичам ги тези... чувствените... истинските... натуралните....

Да, за снимките говоря. Винаги съм се стремяла да показвам истинското в хората, това, което се крие в душата им. Неслучайно може би постоянно идват непознати да ми споделят най-съкровените си тайни и лични тревоги.

Обичам да общувам с хората. Да опознавам техния свят. Не веднъж съм казвала, че всеки един човек си е един отделен свят и, че всеки един нов човек в живота ни може да ни научи на нещо ново или да ни покаже друга гледна точна за нещата около нас.

Наскооро осъзнах защо всъщност снимките и по-точно фотографията е толкова важна за мен...

Някой ще си каже: "Ей, само фотографи се навъдихте, голяма мода стана, всеки втори е фотограф."

И може би е прав. Аз не претендирам да се наричам така, единствено ме интересува да правя това, което ми доставя удоволствие и да радвам хората.

Да си дойда на думата.... тя ще бъде кратка...

Преди 13г. баща ми почина внезапно...

Известно време след като почина започнахме да събираме нещата му и да ги прибираме. Събрахме всички, е, почти всички снимки с него в една чанта, с идеята да ги приберем в албуми след това. Уви, по грешка тази чанта се оказа изхвърлена.

Какво ли не направихме, за да си ги върнем, но безуспешно. Останаха много малко снимки, с него, с нас и всички заедно. Това бе единствения начин да го видим пак, въпреки че него го нямаше.

Споменът, който имаш за човека избледнява в главата ти след време...

...И така осъзнаваш, че този човек няма да е до теб повече, няма как да го усетиш, да го докоснеш, да общуваш с него...

Единственото, което ти остава е да го видиш на снимка. Същата тя може да ти припомни онези най-хубави моменти с този човек, моменти, които няма да се върнат а и няма да има нови.

Ето защо за мен снимките са толкова важни. Винаги, когато ги погледна се връщам към онези моменти, в които съм играла на площадката с баща ми и сестра ми или когато той ни е прегърнал и трите, а ние изпитваме истинска и неподправена детска радост.

Михаела